Миниинвазивният достъп в ендопротезирането – персонална грижа за пациента отвъд патологията.


Уебинар на тема "Мини достъпи за ендопротезиране на тазобедрената става" беше проведен на 26.05.2020 г. по инициатива на Катедра „Ортопедия и травматология” на МУ-София. Събитието бе модерирано от проф. д-р Пламен Кинов (началник на Клиника по ортопедия и травматология на на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ”) и на него бяха разгледани, пред аудитория от над 70 участници, различни досъпи за мини-инвазивно ендопротезиране, проблемните аспекти и се дискутираха подходите от чисто практически аспект.

Като цяло миниинвазивният достъп не е нова концепция. Тя съществува в повечето оперативни интервенции и философията в инвазивната медицина е за минимално-увреждащи тъканите подходи, които водят до по-малка кръвозагуба, по-кратък болничен престой, по-бързо възстановяване, по-добри клинични резултати с по-добри козметични ефекти и не на последно място – по-бързо връщане на пациента към нормалните житейски дейности.

Мини достъпите за ендопротезиране на тазобедрената става са четири основни и те бяха разгледани подробно от лекторите в уебинара: директен преден достъп (д-р Венци Димов, СБАЛОТ „Полимед” – София); предно-латерален по метода Рьотингер (проф. Пл. Кинов); директен латерален достъп (д-р Панайот Танчев, ИСУЛ); и заден достъп (доц. Мартин Бърнев, МУ-Варна).

Модератор на срещата и на дискусиите бе проф. Кинов, с когото разговарям за темите от събитието, пречупени през смисъла за пациента отвъд патологията:


Проф. Кинов, поредна инициатива от Ваша страна, която събира опит и знание на изявени специалисти, за да го предаде по възможно най-ефектния и полезен начин на Вашите колеги, които тепърва се утвърждават в специалността. Представените четири мини достъпа имат различна крива на заучаване – обикновено зависеща от опита на хирурга. Как един млад специалист избира на кой от тях да се отдаде в обучението си, след като от презентациите стана ясно, че и при четирите достъпа в дългосрочен аспект резултатите са еднакви?

Обикновено хирургът работи с достъпа, който е усвоил при обучението си. Не случайно има сентенция „Най-добрият достъп е този, с който хирургът се чувства най-сигурен”. Това не означава, че достъпът не може да бъде сменен! Още повече, че мини достъпите са подходящи предимно за първично протезиране. В случаите на сложни ревизионни операции е добре да се използва разширен подход. Хирургът избира предпочитан достъп, с който се чувства сигурен.

Минимално инвазивният достъп обаче, сравнен с класическия, лишава оператора от по-добра видимост, но е по-щадящ за тъканите и за пациента в постоперативния му период. Кога хирургът започва да приоритизира комфорта на пациента пред своя собствен?

Пациентът винаги е приоритет!

Има ли патология, която да налага фаворитизацията на един достъп пред друг?

При сложните случаи на ревизия, при комплексните първични случаи използвам заден достъп. Не бих искал да рискувам резултата от операцията самоцелно, стараейки се на всяка цена да я направя през мини достъп. Но е възможно и тогава имаме мини достъп и не толкова малка мекотъканна травма – даже обикновено по-голяма от тази при стандартен достъп.

Достъпът с най-малко потенциал за нервна и тъкънна увреда ли е най-добрият?

Най-добрия достъп е този, с който хирургът се чувства най-сигурен. С всички използвани понастоящем достъпи се постигат добри и отлични резултати.



Имали ли сте пациенти, които са претърпели класическа операция на смяна на една тазобедрена става и след това са били подложени на миниинвазивен достъп при смяна на втора? Тяхната обратна субективна връзка каква е?

Имал съм, да. Разликата в резултата не е толкова голяма и е в първите 3-6 месеца, в което време пациентите с миниинвазивния достъп се възстановяват по-бързо.

Понастоящем очакванията от страна на пациентите са много големи, страховете им са често прекалени и стресът не рядко ги изтощава. Мисля, че има едно преекспониране, мода и маркетинг. Скоро разговарях с пациент, протезиран другаде с мини достъп – беше много горд с това, че е се е подложил на такава операция, въпреки че по думите му „едвам не умрял след операцията“ поради тежка урологична инфекция и сепсис, развил се на 6-тия постоперативен ден и наложил повторна хоспитализация в реанимация...

Кое поведение е по-близо до Вашата професионална философия, проф. Кинов: достатъчно удовлетворяващи умения във всеки от четирите достъпа или осъвършенстване на един от тях (като при проф. Рьотингер)? Доц. Бърнев също намекна, че един хирург трябва да оперира с техника, която го кара да се чувства сигурен...

Както казах хирургията не трябва да бъде самоцел и демонстрация, а грижа за пациента. Хирурга трябва да даде най-доброто от себе си, да направи всичко по силите си за постигане на отличен резултат. Това е моята философия. Егото на хирурга трябва да остане в килера!

На 9 юни ще бъде проведен поредният уебинар от серията, посветен на уникондилното колянно протезиране.

Анелия Николова

Този сайт използва бисквитки (cookies)
Прочети повече